Блогът на Карфичка

Може би г-н Соми отново ще ми изпее песента за „…казвам се Радостин и съм виден хейтърин…“, която напоследък все констатирам, че е писана за мен … но това е отделен въпрос. Друга ми беше мисълта.

Преди има-няма десет години на нашите им подариха видеокасетка на танцовото шоу „Lord of the dance“ на Майкъл Флетли. Гледала съм я стотици пъти. Бях омагьосана, не, просто нямам думи да опиша колко много ми харесваше. Толкова мечтаех да ги гледам на живо. Струваше ми се, че на живо сигурно ще умра от кеф. Първия път, когато бяха в България, така и не можах да отида, втория, така и не разбрах, че са тук. След като се разбра, че през 2010 година отново ще идват, вече бяха решила, че жива или умряла просто вече наистина трябва да ги гледам на живо, още повече, вече самата аз бях започнала да танцувам иландски танци, още един пропуск просто беше недопустим.
Така, че щом пуснаха билетите – ноември 2009 година – в продажба с Иван си взехме от най-скъпите билети за най-хубавите места – блок 4, ред 9 на зала 1 на НДК. Естествено трябваше да се изчака…известно време – до 9 юни 2010 година – 6 месеца, какво толкова. Е, да ама бяха 6 месеца очакване и огромно нетърпение. Бях толкова развълнуваня през цялото време, само като си мислех „„Lord of the dance“ – на живо!“. През това време постоянно гледах клипчета в Youtube, Vbox7, DVD-та, касетки, какво ли не. И Вълнението и очакването на „най-доброто танцово шоу в света“ просто растеше с всяка секунда. Нямах търпение да видя този удивителен синхрон, тази удивителна бързина, грация, лекота, красота от клипчетата със собствените си очи на живо. Междувременно билетите за 9 юни се бяха разпродали и съответно се насрочи още едно представление – за 8 юни, след което и за него билетите свършиха и представленията на 9 юни станаха 2 – от 18:00 часа и от 21:00 часа, като нашите билети бяха за второто.

Най-накрая, след гигантско чакане, дойде прословутият ден – 9 юни. Хората, които бяха ходили на 8ми бяха безкрайно впечатлени, което ме накара да се вълнувам още повече. Настанихме се ние на страхотните си места, ала бала, чакаме, чакаме и най-накрая започна. Гледах, гледах, гледах и се опитвах да намеря нещо, което поне да е сходно с клипчетата и касетките. Но не открих.

Първият танц беше с меки обувки – нямаше никакъв синхрон, всеки крак, всяка ръка бяха на собствено мнение, разминаваха се с музиката, скачаха по различно време. Е, да краката им се движеха бързо и скачаха високо, и слава Богу, защото ако и това не правеха … беше истински абсурд. На някой може и да му звучи нескромно, въобще не си и въбразявам, че принципно момичетата от Келтски феникс танцуват по-добре от момичетата от „Lord of the dance“…но това за по принцип, защото ако трябва да се сравни танцуването на момичетата от Келтски феникс с точно това конретно танцуване на момичетата от „Lord of the dance“, то резултатът със сигурност ще е доста точки в полза на първите, което е абсурдно.

Дойде първият танц с твърди обувки – отново яко разминаване, не само един с друг, те се разминаваха с подложката, което отново е абсурдно. Личеше си, че никой не си дава зор да танцува, вероятно понеже не е за DVD. Но причината мен не ме интересува, въпросът е, че ми се струваше, че ги мързи. Да, звуците са ефектни, да, аз съм твърде критична, но аз очаквам нещо страхотно, а виждам нещо …. не втора, не трета, ами не знам коя класа. Аз не съм критик, понеже не съм разбирач, аз съм просто зрител, на когото това, което вижда, не му харесва, аз съм фен, който е безкрайно неприятно изненадан.

Дойде време за моя любим танц – „Gypsy“, който съм гледала в изпълнение на Джилиан Норис, която е безспорно страхотна. Тази вечер го гледахме в изпълнение на друга танцьорка. Харесвам този танц заради скоростта му, заради скоковете, заради лекотата с която се танцува, заради движението. Е, тази вечер, нямаше скокове, а да, имаше – може би 3. По-голямата част беше лежане на земята, напомнящо художествена гимнастика, беше толкова статичен, във върховите моменти, когато очакваш да има скок, имаше кълчотене – напомнящо малко на практикуваното в стриптийз-баровете (съвсем нямам нищо против стриптийз-баровете и танците, които се изпълняват в тях, просто не за това се бях подготвила). Просто „Gypsy“ на нищо не приличаше.

Изтанцуваха още няколко танца – трябва да се признае, че мъжете спасиха положението с „Warriors“, те поне бяха добри. Като цяло мъжете танцуваха значително по-добре. Свърши първата част. Беше ми толкова мъчно, въобще не очаквах това, трябваше да съм още по-вдъхновена и впечатлена, а бях безкрайно разочарована.

Слава Богу втората част поспаси малко положението, хората се разиграха. И все пак – отпуснати тела, клатещи се ръце, загуба на синхрон, разминаване с музиката, разминаване с подложката – отново си ги имаше. Солистът се разминаваше с подложката! Удивително! Чуваш едни удари, гледаш, че краката му правят други! Удивително! Човек би казал: „Уморени са! Имали са представление преди един час и едно на предишния ден!“. Ами да, ама като е така защо поемаш двеста ангажимента. Ти си танцьор, трябва да даваш всичко от себе си на сцената. Този момент го нямаше снощи. Да, аз знам, че съм много критична. Те са добри танцьори, те са страхотни, това, което правят е страхотно, просто снощи беше ужасно. Критикувам и съм разочарована, защото ги обожавам и им се възхищавам, а те не ми показаха това, на което се възхищавам. Направиха го да изглежда второкласно. Може би голяма част от хората не виждат нещата като мен, може би те са безкрайно удивени и впечатлени – така както ми се щеше да се чувствам и аз..но..

Аз продължавам да си ги харесвам и се надявам следващият път, когато ги гледам на живо, да съм така очарована, както когато гледах касетката за първи път.