Песента…

…и текстът…

A question well served,
„Is silence like a fever?“
„A voice never heard?“
„Or a message with no receiver?“

When there is reason
Tonight I’m Awake
When there’s no answer
Arrive the Silent Man
If there is balance
Tonight he’s Awake
But if they have to suffer
There lies the Silent Man

Много ми е трудно да измислям подаръци за Иван. Трудно ми е, защото винаги го подкрепям в откачените му идеи да закупува разни неща – поредния фотоапарат, телефон, телевизор, таблет, протеини, лостове, дъмбели, тежести и други подобни, т.е. няма как да имам шанс да го изненадам, понеже купуваме всичко сега и веднага, и заедно. Заедно купуваме билети за концерти и други подобни събития, така, че този вариант също е аут. Трудно ми е и защото от компютри аз НЕ разбирам, и няма как да знам какво му трябва или какво би харесал, а още по-малко кое е най-доброто. Единственият ми коз е любовта му към сладкото – подарявала съм гигантски коледни кутии Toffifee, гигантски буркани Nutella, какви ли не други сладки щуротии.

Но този рожден ден исках да бъде специален, без причина, просто исках да му подаря нещо уникално. И след като така или иначе чаках повод, за да ползвам услугите на Сладкарница „Пчела“, реших, че тъкмо това е поводът и тъкмо това е ПодаръкЪТ – ТОРТА. Само, че ми трябваха две торти – една за празника с приятелите, една за празника със семейството. Затова реших, че освен „Пчела“, ще пробвам и „Лъки“, да видя там какво могат да ми изработят, след като съдебна палата и съдебна зала не могат.

Не ми трябваше много мислене. Исках легло, с разхвърляни по него дрехи – някак си исках тази торта да символизира мен, понеже е от мен, да символизира отвраитителна моя черта, с която милия Иван така се примирява..и с която така се забавлява, и по която все пак доста си приличаме. Аз съм най-разхвърляният човек в света, постоянно си хвърлям дрехите, защото ме мързи да ги прибирам, защото, за да ги прибера трябва да ги сгъна, иначе е ужасно, по-добре навън разхвърляно, отколкото набутано в шкафа. Той минава, събира ги и ги набутва в шкафа. Предпочита разхвърлян шкаф пред разхвърляно легло. Така, че той е единственият, който може да ме конкурира за първото място в категорията най-разхвърлян човек. Точно тази ни обща черта исках да изразява моята торта. Стори ми се забавно.
Отидох в „Лъки“, разказах им какво искам, те казаха, че могат да го направят. Поръчах пълнеж „Принц регент“ – шоколадов, естествено.

Междувременно беше време да се поръча и голямата торта. Мислих я дълго.
По това време Иван се подвизаваше с дълга коса и брада (все още се чудя за съжаление или за щастие сега остана само брадата), значи трябваше да има човек с дълга коса и козя брада.

По това време Витанчо безкрайно се ззабавляваше с една история: преди време Иван ми подари комплект бельо, червено на бели точки; веднъж ни дойде на гости на Шейново, а аз бях забравила въпросния комплект на парното, след което Витанчо не спря да ми се подиграва. Иван също. Затова тази история нямаше как да не е елемент от тортата. Така, че второто нещо, която трябваше да има на тортата бях аз по бельо – червено на бели точки.

Иван обожава професията си. Естествено, аз смятам, че той е най-добрият и най-умният web-програмист в целия свят. Затова професията му трябваше някак да бъде изобразена върху тортата. Понеже за средностатичстическият човек да бъдеш програмист значи задължително да разбираш от компютри, разбирай хардуеър, единственият начин да изобразя професията на Иван е беше да има компютри, монитори и пр. Така, че това беше следващият елемент – два монитора, една десктоп-машина, два лаптопа, мишки и клавиатури. Трябваше да бъдат сложени няколко „книжлета“, чиито заглавия бяха изцяло предоставени на фантазията на сладкарката.
Това бяха моите идеи за тортата. С господин Соми посетихме Сладкарница „Пчела“, той изключително много ми помогна в обяснението на това какво точно искам от тортата. Поръчахме я и с нетърпение очаквах да видя какво ще се получи.

Дойде първо самата дата 12 януари, за която беше първата торта. След лекции минах да взема тортата, която, макар и малка, се оказа доста тежичка. Бях толкова разочарована. Това въобще не приличаше на легло, а по скоро на…не знам на какво, но не и на легло, нищо, абсолютно нищо. Дрехите пък бяха адски смотано сложени, всичко седеше толкова изкуствено. Да не говорим за цветовете – едни такива бели, никакъв живец в тортата, аз да я бях направила, по-добре щях да я направя. Идеше ми да се разплача. Аз знех, че Иван ще й се зарадва много, но за мен тя въобще не беше това, което си представях.

Замъкнах я вкъщи с триста зора. Приготвих вечеря и зачаках Иван от работа плюс нашите и Йоксели. Дойдоха всички, хапнахме, ала-бала и дойде време за тортата. Както и очаквах Иван безкрайно много се зарадва – хареса му безспорно. Беше изненадан, дори каза, че никой не му е подарявал торта. И аз се радвах, че той се радва. Но вътрешно бя разочарована, защото изненадата ми не беше, каквато я исках. Тортата беше уникална на вкус, наистина уникална. „Принц регент“ рулЗ. Обаче видът и беше, добре, не потресаващ, но НЕ и впечатляващ. Така или иначе всички много я харесаха на вкус. Така, че единственият недоволен бях аз. През цялото време се надявах всъщност „Пчела“ да се справят по-добре.

Тортата на „Пчела“ беше гигантска, затова Витанчо имаше отговорната задача да я вземе и да я занесе на мястото за празнуване. Така, че аз видях тортата, когато пристигнахме в заведението. И ДА! Сладкарница „Пчела“ се бяха справили не много по-добре, а просто няма база за сравнение. Тортата беше страхотна. Всеки дребен детайл, който бях споменала беше отразен. Сладкарката беше развихрила и собствената си фантазия. Просто невероятно хубава торта.

Денят беше петък, събраха се почти всичките близки приятели на Иван. Аз така се вълнувах. Нямах търпение да дойде време за тортата. И то най-накрая дойде. Загасиха лампите, засвириха чудната песен за „Хепи бърдей ту ю“. Аз влязох с гигантската торта, а Иван беше толкова изненадан, че горкият не знаеше какво да каже. Беше толкова хубаво, най-сетне успях да го изненадам. Този път тортата имаше перфектния вид. Това беше най-хубавият подарък.

Понеже Сладкарница „Пчела“ изработиха съвършената торта, оттук нататък цяла година всеки следващ рожден ден беше отбелязван подобаващо – с торта, според рожденика.

Преди има-няма десет години на нашите им подариха видеокасетка на танцовото шоу „Lord of the dance“ на Майкъл Флетли. Гледала съм я стотици пъти. Бях омагьосана, не, просто нямам думи да опиша колко много ми харесваше. Толкова мечтаех да ги гледам на живо. Струваше ми се, че на живо сигурно ще умра от кеф. Първия път, когато бяха в България, така и не можах да отида, втория, така и не разбрах, че са тук. След като се разбра, че през 2010 година отново ще идват, вече бяха решила, че жива или умряла просто вече наистина трябва да ги гледам на живо, още повече, вече самата аз бях започнала да танцувам иландски танци, още един пропуск просто беше недопустим.
Така, че щом пуснаха билетите – ноември 2009 година – в продажба с Иван си взехме от най-скъпите билети за най-хубавите места – блок 4, ред 9 на зала 1 на НДК. Естествено трябваше да се изчака…известно време – до 9 юни 2010 година – 6 месеца, какво толкова. Е, да ама бяха 6 месеца очакване и огромно нетърпение. Бях толкова развълнуваня през цялото време, само като си мислех „„Lord of the dance“ – на живо!“. През това време постоянно гледах клипчета в Youtube, Vbox7, DVD-та, касетки, какво ли не. И Вълнението и очакването на „най-доброто танцово шоу в света“ просто растеше с всяка секунда. Нямах търпение да видя този удивителен синхрон, тази удивителна бързина, грация, лекота, красота от клипчетата със собствените си очи на живо. Междувременно билетите за 9 юни се бяха разпродали и съответно се насрочи още едно представление – за 8 юни, след което и за него билетите свършиха и представленията на 9 юни станаха 2 – от 18:00 часа и от 21:00 часа, като нашите билети бяха за второто.

Най-накрая, след гигантско чакане, дойде прословутият ден – 9 юни. Хората, които бяха ходили на 8ми бяха безкрайно впечатлени, което ме накара да се вълнувам още повече. Настанихме се ние на страхотните си места, ала бала, чакаме, чакаме и най-накрая започна. Гледах, гледах, гледах и се опитвах да намеря нещо, което поне да е сходно с клипчетата и касетките. Но не открих.

Първият танц беше с меки обувки – нямаше никакъв синхрон, всеки крак, всяка ръка бяха на собствено мнение, разминаваха се с музиката, скачаха по различно време. Е, да краката им се движеха бързо и скачаха високо, и слава Богу, защото ако и това не правеха … беше истински абсурд. На някой може и да му звучи нескромно, въобще не си и въбразявам, че принципно момичетата от Келтски феникс танцуват по-добре от момичетата от „Lord of the dance“…но това за по принцип, защото ако трябва да се сравни танцуването на момичетата от Келтски феникс с точно това конретно танцуване на момичетата от „Lord of the dance“, то резултатът със сигурност ще е доста точки в полза на първите, което е абсурдно.

Дойде първият танц с твърди обувки – отново яко разминаване, не само един с друг, те се разминаваха с подложката, което отново е абсурдно. Личеше си, че никой не си дава зор да танцува, вероятно понеже не е за DVD. Но причината мен не ме интересува, въпросът е, че ми се струваше, че ги мързи. Да, звуците са ефектни, да, аз съм твърде критична, но аз очаквам нещо страхотно, а виждам нещо …. не втора, не трета, ами не знам коя класа. Аз не съм критик, понеже не съм разбирач, аз съм просто зрител, на когото това, което вижда, не му харесва, аз съм фен, който е безкрайно неприятно изненадан.

Дойде време за моя любим танц – „Gypsy“, който съм гледала в изпълнение на Джилиан Норис, която е безспорно страхотна. Тази вечер го гледахме в изпълнение на друга танцьорка. Харесвам този танц заради скоростта му, заради скоковете, заради лекотата с която се танцува, заради движението. Е, тази вечер, нямаше скокове, а да, имаше – може би 3. По-голямата част беше лежане на земята, напомнящо художествена гимнастика, беше толкова статичен, във върховите моменти, когато очакваш да има скок, имаше кълчотене – напомнящо малко на практикуваното в стриптийз-баровете (съвсем нямам нищо против стриптийз-баровете и танците, които се изпълняват в тях, просто не за това се бях подготвила). Просто „Gypsy“ на нищо не приличаше.

Изтанцуваха още няколко танца – трябва да се признае, че мъжете спасиха положението с „Warriors“, те поне бяха добри. Като цяло мъжете танцуваха значително по-добре. Свърши първата част. Беше ми толкова мъчно, въобще не очаквах това, трябваше да съм още по-вдъхновена и впечатлена, а бях безкрайно разочарована.

Слава Богу втората част поспаси малко положението, хората се разиграха. И все пак – отпуснати тела, клатещи се ръце, загуба на синхрон, разминаване с музиката, разминаване с подложката – отново си ги имаше. Солистът се разминаваше с подложката! Удивително! Чуваш едни удари, гледаш, че краката му правят други! Удивително! Човек би казал: „Уморени са! Имали са представление преди един час и едно на предишния ден!“. Ами да, ама като е така защо поемаш двеста ангажимента. Ти си танцьор, трябва да даваш всичко от себе си на сцената. Този момент го нямаше снощи. Да, аз знам, че съм много критична. Те са добри танцьори, те са страхотни, това, което правят е страхотно, просто снощи беше ужасно. Критикувам и съм разочарована, защото ги обожавам и им се възхищавам, а те не ми показаха това, на което се възхищавам. Направиха го да изглежда второкласно. Може би голяма част от хората не виждат нещата като мен, може би те са безкрайно удивени и впечатлени – така както ми се щеше да се чувствам и аз..но..

Аз продължавам да си ги харесвам и се надявам следващият път, когато ги гледам на живо, да съм така очарована, както когато гледах касетката за първи път.

Песента…

…и текстът…

Who can say
Where the road goes
Where the day flows – Only time.

Who knows – only time
Who knows – only time…..

Песента…

…и текстът…


Тишината е твоето име на ум
всеки облак носи твоя парфюм
всички влакове водят в твоя тунел
през трупа си все към теб съм поел.

Ти си хаоса в мен
дупка от куршум
ти, плод развален
бял космичен шум
ти, град затъмнен
полъх от парфюм
и смях в тъжен ден
плод на болен ум.

Започнах в „Келтски ритми“. Беше чудесно. Но се наложи да взема решение дали да остана в „Келтски ритми“ или да последвам Дребносръчко в новия му (тогава още несъздаден) клуб. А Дребносръчко е най-добрият танцьор на ирландски танци – е, може би само Майкъл Флетли му е конкуренция, но то е само защото Флетли има по-голям стаж.

След известни размишления, стигнах до заключението, че плюсовете са страшно много и…няма и месец по-късно съм много повече от доволна от взетото решение. Всъщност доста хора ме питат защо съм решила да се доверя на Дребносръчко, при положение, че ми беше преподавал точно два пъти – като изключим вътрешното усещане, другата причина е, че точно в тези две репетиции установих, че е страхотен преподавател.

Въпреки предупрежденията, че няма нищо сигурно, всъщност се оказа точно обратното. Дребносръчко прави нещата с толкова желание, с толкова хъс и упоритост, че неусетно се заразяваш. Толкова добре се чувствам, танцувам толкова много, напредвам толкова много, забавлявам се толкова много и….се чувствам част от клуба. Когато започнах да танцувам ирландски танци, бях толква запалена, че нямах търпение да дойде ден за репетиции. Дори лятната сесия беше първата сесия в цялото ми следване (а то не е като да е кратко), през която не спрях всички странични занимания, а напротив, блъсках три пъти седмично. И така няколко месеца. По едно време нещо се случи и някак си желанието ми поутихна.

И ЕТО ГО ПАК!!! Пак нямам търпение да дойде сряда, ден за репетиции, пак имам сили да издържа четиричасова тренировка, пак нямам търпение да науча всички танци и пак имам достатъчно търпение да повтарям едо и също триста пъти докато се получи. Пък аз много обичам да съм запалена. Много си обичам ентусиазма и много мразя като изчезне. А сега пак си е тук! И аз съм щастлива! Успяхме (благодарение на Иван) само за една седмица да направим най-страхотния сайт на всички времена. Сега, все по-ентусиазирани, всички ние, начело с Дребносръчко, продължаваме усилено да работим за развитието на новия НИ клуб. Но най-важно – танцуваме и се зaбавляваме.

Песента…

…и текстът…

Yes, I understand that every life must end, uh-huh
As we sit alone, I know someday we must go, uh-huh
Oh I’m a lucky man, to count on both hands the ones I love
Some folks just have one, yeah, others, they’ve got none

Nothing you would take
Everything you gave
Hold me til I die
Meet you on the other side…

Но ODD CREW тръгнаха на турне, минаха през Хамбург и естествено Станимир отиде на концерта. Той не се трогва много от такива неща, обаче като ми разказваше за чудния концерт беше доста впечатлен. И освен това ми прати първото им интервю като група „Каскадьори“:

Били средно на по 10! И аз си викам: „Дай аз да послушам малко..“

И слушах…, изслушах целия албум „We are what we are“! Аз по принцип избягвам да слушам една и съща музика дълго време, но този албум толкова много ми хареса, че изветсно време си слушах само това! Не съм компетентна да коментирам музикалнтите му качества, простоо адски ми хареса! И започнах да следя програмата на ODD CREW в очакване на изпълнение на живо ако не в София, то поне в Пловдив. След известно време чакане дойде чудното събитие. Първоначално се колебаех дали да ходя до Пловдив поради многото усложнения, които ще настъпят, но така пък трябваше да чакам 23.01.2010, когато ще свирят в София. И реших да отида. Предложих на господин Иван, който, о, чудо, беше скептично настроен, както винаги, когато го карам да отидем на подобен род изпълнения. Така реагира и за Dream Theater, така реагира и за Faith no more. Като цяло нямаше желание, но аз положих усилия и той се нави.

Пристигнахме първи в Петното. Заехме централно място, баш пред сцената. Аз толкова се вълнувах, че просто щях да откача. Някак си доста навътре ги взимам концертите, адреналинът ми се качва до не знам къде. Започнаха да прииждат хора.. Аз очаквах да е като във Фенс-а – спокойничко, макар и да не познаваш хората, лесно се запознаваш, пълно с олд скул рокери. Беше съвсем различно. Прииждащите хора бяха на средна възраст 17, всички се познаваха и като цяло обсатновката ми беше малко подтискаща. След дълго чакане момчетата от ODD CREW дойдоха и след малко приготовления концертът започна и…ПЕТНОТО ИЗБУХНА!!! Беше уникално! Беше невероятно! Просто не мога да го опиша! Не можех да си стоя на мястото! Имах нужда да скачам! Беше толкова яко! Музиката, песните, момчетата от ODD CREW! Не само музиката им е добра, но самите те са толкова, толкова готини, толкова желание и хъс влагат в това, което правят! Те просто обичат да правят музика, и това и правят! Уникални са! Бях много развълнувана от начина, по който Васко – вокалът говореше, не преставаше да повтаря, че това, което си имат тук – феновете – няма друго такова на света, беше толкова щастлив, сякаш това беше сбъднатата му мечта! Той точно това и казва в първото интервю – че искат да станат добри музиканти, да станат известни, да имат фенове – Петното беше фрашкано заради тях, всички крещяха, скачаха, пееха, раздваха се…значи…това, която са искали..постигнали са го!

ODD CREW бяха зашеметяващи!!! Изсвириха техните си парчета, свириха „Walk“ и „This love“ на Pantera, свириха Black Sabbath, в паузичките подрънкваха малко Slipknot, свириха Guns’n'Roses… Концертът беше страхотен! Просто не ми се изкаше да свършва! Имаше някои технически проблеми – токът спря два пъти, нооооооо това не попречи на момчетата да поддържат адреналина на феновете – „Правиш, струваш, все пътуваш..“ свърши чудесна работа.

Толкова се радвам, че отидохме, господин Иван също беше мн щастлив – както винаги когато ми се опъва да отидем на концерт, но все пак отиваме. Разбира се първоначалното ми недоволство от средната възраст се оказа оправдано….след като се оказах в центъра на погото залята с бира, опитваща се да задържа масата да не ме събори..ноооо КОНЦЕРТЪТ БЕШЕ УНИКАЛЕН!
Много исках да се снимам с момчетата от ODD CREW, ноооо ме беше срам…добре, че Иван хвана барабаниста – Бонзи и ме натика. Ама пък това момче беше тооооолкова мило! После се снимах и с Васко – вокала, просто чудесен човек! Снимах се и с Васко – китаристът…този толкова симпатичен..и не само симпатичен, но и доста секси…човек! Нямам снимка само с Мартин – басистът, ама нищо…на 11 декември.

ТОЛКОВА БЕШЕ ЯКОООО!!!!! Толкова им се възхищавам на тези хора – заедно са от толкова много време, безспорно е, че в България трудно се прави такъв тип музика и въпреки всичко те продължават да са заедно и да правят страхотна музика! И имaт все повече и повече фенове…и дано продължават и занапред да правят с толкова желание това, което очевидно могат да правят толкова добре. Чакам с нетърпение новия албум! Много ми се ще да има и някое парче на български…

Един ден, мотаейки се, както обикновено с г-н Соми, една витрина така привлече погледите ни, че се лепнахме като циганчета на стъклото. И двете не знаехме накъде точно да гледаме. На витрината имаше торти…като скуплтури…от захарно тесто, уникални, изпипани до най-елементарните подробности.

Витрината беше на сладкарница „Пчела“…

Така започна офанзивата с тортите…

Трябваше само да се появи първият повод, за да си направим торта…

Песента…

…и текстът…

It’s a long life
a long life you have to live
for only a short time
exit will let you leave
are you dancing
dancing all alone
with asassins who stab you down

We are climbing
on our faith
we are crying with
pink sour plastic mouth
we are climbing
we have to beat them
with p.s.p.m